|
|
Писмо, написано с кръвта ми04.03.04 Тръгвам скоро. По пътеката, вървяна толкова години, сама, разбира се, в нощта от лед и огън, лазя, на врата с вериги, но не падам, мили, но не падам, искам ти поне да вярваш... Реката - огледалното око на всяка слава, която мразя от душа, събира блясък на изкуствени слънца, дори когато искам да съм само с теб и да говоря, и да те гледам във очите... Защита аз не искам, нито смятам да ударя с прашката Големия си враг - дори това не искам вече... Но като сомнамбул, когато ти заспиваш, аз очи не мога да затворя, защото биоритъмът ми е завързан здраво с нишките на водни духове - русалки, в които и не вярвам, но които искам да обвия (тях, дори!) с прозрачната си нежност... Дали боли те, както мене ме боли? С очите, виждащи във мрака, виждам те, но не до мен, а ако те открадна за пожара, гледат ме очите на коварна злоба - и очи, които ти обичаш, а да ги ранявам, казала съм, нямам право... Къде ли право имам? Дали в разграбеното злато, във гнездата кукувичи, в трапезата без хляб и рози, без трохи, раздадени на тез, които са по-горе? Когато гледам, как короните се дават на отраженията във стената, и как бараките дворци напълват с кости на деца, или пък как се сменят папионки със пастирски жезъл, преди да се качат пионките на трон и как закономерните наследници на властелини са прицел на убийци, ставам рана - мечтата си все пак държа до края... И всеки път сърцето ми се свива за новина от теб - а ти си ням, тъй както няма съм и аз... Прехвърляна като парцална топка, подритвана и шибана с камшиците на кочиаши, за да ми се присмее пак актьор за туй, че съм пренесла на двугърбата си немощ тонове подправки за пореден пир на донове и патриарси, поднесли ми парченце сол - сълза от бяла кръв... Това не е писмо до Бога, а до теб - разбрах, че ти си жива плът, сърцето ти че бие, но не знам, дали го заслужавам аз... Така не зная - кой си ти? Това, което виждам аз, или това, което трябва в теб да видя? Не, разлика за мене няма... За мен си ти това, което аз - за теб. Каква ужасна лудост... Живот и смърт - какъв контраст ужасен - сив монотонен фон неясен... Лед и пламък - твърдост се втечнява, и се изпарява, а на студа отново парата висулка става, минала през огън и вода, на вятър нечий за забава! Играта, както виждам, е подготвена от времето на Кайн - сега се вижда края - печатите готови се полагат от залязващото слънце върху всеки, който е открил ръка и чело - не за да купува и продава, не, а за да диша... Но нашите съдби са вписани в онази книга, дето нито земен, нито бог фалшив ще може да изтрие, ако вярваме в ранената мечта... Това за мен е знаме на героя, да се разбие огледалото на суетата и позора... Да се крещи, като със гръм да се руши преградата към слънцето, която прави сенки на обречени, да се говори с глас, а не със крякане от жаби три - лъжовни преводачи на добрата дума, на истината огледален образ, заучен кодекс на убийствени измами, за някой глас - гласът в пустиня... Това съм аз. И който ми предложи трошица хляб и сол, вода от извор, дрипа от умрял, и канче супа тънка, ще приема... Ражда се отроче и така... И в слама бих родила, но жив потомък... С теб до мен... Не вярвам да се случи... Смях се аз, а ти, неверно, си без глас... Но ако Бог рече, и ще се случи... Дубльори много... Ловни атрибути... Дискове, и мрежи на бракониери, рискове напразни, разменени участи и маски повече от 7, всеки ги върти, роднински клетви, подлост за приятелства, и музика, даряваща зараза, кръстопът преди зараждане! Във мен се взрете! Вижте ме и разберете - връзка съм на изтока със запада, на севера със юга! Мост на изгрева със залеза съм аз! Обичам те наистина! Дори без среща! Бъди ми здрав! |