Дялът, който ти ми отреди, е само къс -
парче невзрачно от това, което искам...
Дали ще утоли тъй страстния ми глад?

Остани с тъгата си по мене споделена...
говори, говори и повтори въпроса ми -

обичаш ли ме ти?
...................................................

Защо така сърцето ти във болката се свива?
Във тази болка огън не гори...
тя е омразна, тъжна и горчива...
Ти я направи тъй неповторима...
далечно-падаща звезда в сумрака призори...

върни ми погледа на моите очи.
............................................................................

Какво говоря?

Може ли да се забрави тъгата ти, и моята сълза,
която обгори нозете ти, потърдили в нощта пътеката
на хладната луна, в която се оглеждаше

душата ми кървяща?

Какво говоря? Нима тъгата ни не беше наша, обща?
Сълзата ми не падна ли от твоето сърце?
Върху страните ми от обич зачервени
от онзи свян, при който се стопява всякакаква преграда?

Не помниш ли как полетяхме шеметно
в простори непознати,
без страх, достигнали до райските предели?

Ти ме положи нежно пред вратите на тъгата
и обеща да се завърнеш,
победил сковаващата празнота,
подлостта на вятъра магически,
разсейващо прокобно борещ се
срещу съдбата ни щастлива...

Тогава дума не отрони - само ме погали по косата,
по воала бял,
покриващ ми душата с мрежата
на съкровената надежда
за срещата ни нова на земята...
............................................................................

Стоях в дъжда сама - разкъсана от злобата човешка,
ръфана на живо от най-бясните безумни думи,
убивана с отровните стрели на ревност, злоба и коварство -
какво събра на този свят омразата?
Челюстите късаха месото живо - само за това, че осмелих се
ангел божий да обичам с любовта божествена,
от бога вдъхновена, осветена със съюзно тайнство?
Да ли ще се размива и изчезва всичко
и докога ще се върти земята,
щом наоколо сковано е мъртвило
с ужасната воня на гнило?

Все чакам - още чакам, а какво ли още чакам?
............................................................................

Ти даде ми едно мъничко диамантче
и ръката ти запомних с тази топлина,
с която ме докосна един единствен път -
тогава обеща ми с духа си - каза

да,

ще те намеря сред тълпата,
ако е името ти вписано във житието на съдбата,
в битието на звездите, и на луната,
на слънцето в лъчите топли,
и в красотата на деня, умиращ само в мислите
на слабите и на неверните.

Защо когато ме намери, не попита

- обичаш ли ме още ти?

Защото отговорът ми прочете
отново в моите очи...

Да,

аз ще взема своя дял - той отреден е от съдбата.

Дори да е пояждащ миг на болка -
ще го превърна после в векове от розови мечти,
от водопади и искрящи звездни дъждове -
в море от обич - ще се потопя сама
и ще те сътворя отново мой -
такъв, какъвто те видях за първи път -
любим, красив, приятел, топъл, нежен,

пълен със любов към мен...по.... ти.

Обичам те, любов,
на сянката не ме предавай...

на пи