ИСКРА ПЕНЧЕВА

                                    PERPETUUM MOBILE

 “Докато чакахме капитализма да изгние,
изгнивахме и той, и ние.”

За европейските профани, които едва ли знаят откъде идват инициалите БГ по регистрацията на нашенските автомобили, можем да дадем следните академични пояснения: съвсем не от литературния герой на Алеко Константинов, дистрибуторът на гюлево масло по света, Бай Ганьо Балкански, а от родоначалника на компютъростроенето у нас – Бай Гошо.

За разлика от Бай Ганьо, който не знаеше защо Щастливецът-автор го е нарекъл точно с това име, Бай Гошо се беше погрижил сам да усвои името Гошо, понеже беше сигурен, че е призван от Великия конструктор на всички кули и монументи в космоса да се превъплоти в убиеца на червения змей от Светото писание – Свети Георги. Дългогодишните издирвания на библейските изследователи от секти и църквички по света в продължение на десетилетия бяха обърнали наопаки всички пророчици и свидетелства на нашия и миналия век и бяха изяли с кориците Стария завет с надеждата да намерят доказателства за живота на светия змееборец на земята, но понеже резултатите били негативни, наш бае с чиста съвест понесъл ореола на славата му.

Както при повечето от светите земни пастири и водачи на земни стада, мъчно можеше от битоописанията и житиетата да се останови къде, кога, защо и от кой дух бе заченат и този наш змееубиец. Знаеше се обаче, че още преди за поеме гегата на пастирството, сиреч – държавното кормило, баето си беше вече изработил ореол, съответните свети одежди, ушити така, че да бъдат по мярка и на потомците му, защото при светците като Бай Гошо светостта се предаваше и по мъжка, и по женска линия, и беше до живот. За създаването на ореола Гошо си имаше цяла Академия на науките, няколко университета, щаб от народни летописци и битописци, архивари-писари, които можеха виртуозно да унищожават и претворяват аналите на историята, имаше най-малко 666 отдела за дестабилизация и дезориентация на стадото, и 666 банкови сметки по земното кълбо, които му осигуряваха благоденствието и успеха в борбата срещу Червения звяр.

Естествено и при нашия светец кръщенетата на новоповярвалите търсещи ставала не само със светена вода, но и със светяване на масло. Но и при него винаги е било тайна на кого и на колко новоосветени е било светено маслото. Закон за победата над Червения звяр бил: правдина се добива с кръвнина, и то от агне. Или овца. Кози не са били жертвани, може би заради рогата. За чест на Бай Гошо всички рогати доживявали дълбока старост.

Бай Гошо се причисляваше към светците от предпоследния ден. Имаше си и той светици - последователки и деца – отбор ( юнаци). Беше плодовит като зайка. Отроците му – ангели!  Малкият син – цял бащичко! Здрав дух в здраво тяло! Благодарение на пирамидалните продукти на задокеански чудотворци и източни факири. И умен, умен – само дето не можеше да си използува ума, но това не му се налагаше. Не беше болка за умиране. Напротив! Щерка му имаше пророчески дарби. Внуците бяха намерили философския камък и можеха да правръщат благороден метал в боклук. Така че страната стана боклук , а в неговия дворец всичко заблестя с блясък, по-чист и от златото. Апропо – злато. Баето си имаше и златна семейна гробница – тракийска направа. Пазеше се в тайна мястото й – от страх, че милионите благодарни четириноги ще се тълпят за поклон пред мястото за последен отдих на светеца и ще смущават вечния му сън.

Но да оставим жълтата хроника и семейните клюки и да надникнем в един работен ден, тежък и напрегнат, от дните, когато Георги пасеше стадото подпрян не на някой пън, а на тежко махагоново бюро. Бай Гошо много държеше на легендата за плебейския си произход (такива бяха тогава времената) и искаше да внуши, че всички бедни са негови братя. Имаше лисича хитрост, неприсъща на вълчата му порода. Много държеше на личната си, наричана държавна, сигурност. Познаваше причините, организирането, субсидирането и изпълнението на всички видове преврати, съзаклятия, детронации и тем подобни действия до 66 степен по земното кълбо и беше извлякъл поука от тях, като я бе съобразил с местната ни черноземна балканска почва. Нищо не бе в състояние да изненада баето в борбата му срещу Червения змей. Не можеше да се оплаче и от другарите си – те бяха професионалисти.

Бай Гошо следеше всяка кореспонденция, всеки ход, всяка мисъл и мигване на окото на всичко и на всички: беше навсякъде и никъде. Знаеше кой какво прави и мисли, даже усещаще и кой какво щеше в дадена ситуация да си помисли – за това бе признат талант. Добил читалищна грамотност, баето сам четеше кореспонденцията си (писането не му се удаваше). Току що бе пристигнала депеша от Америка и Гошо сричаше написаното нешифровано писание:

- “ Башибозуче, здравей! Данке за хайвереца. Ама туй шотландското стъкло, дето си го пратил, то за комка ли е, бе? Няма ли по въс бъчви? Ней се. Сега да ти пиша за нас: тук ни е залюляла една – няма край. Лихварят не ще и да чуе за нас без сухото. Предай на бомбата, че вече е късно да прехвърля житото отсам. Търсете му леснина оттатък Дунава. Обраха ли бахчите? Със зелено алъш-вериша става по-лесно. Ще ти се яви един бегликчия от сливенския затвор (пардон – Балкан), който ще ти връчи новите букви за споразумение и числата за сметката.

Работата върви на зле. Правя се, че следвам, а то не става, ако поне не минавам през там. Ама като отида, мълча като пукал – нали не говорят по нашенски! Де гиди мискини – не научили нашия език! Аз да се мъча с техния. Бае, да ти пиша какво чух в нашия ресторант, дето го отворихте есенес. Събират се голтаци и шушукат по ъглите, но нали знаеш оборудването, чува се всичко. Та викат за тебе, де:

“На Дявола номерата му не минават вече. Где гледа Бог, та го не прибере – стига е тропал с копита по белия свят! Не оставя и на нас поле за дяволуване!” Виждаш ли въшльовци неблагодарни? Кой ги пусна и тях тук! Да мътят водите ви там! Ново котило се пръкнало – жадно, нахално, не зачита посивяла козина. Та намини насам, бе. Сякаш пъпът ти хвърлен в тая България. Малките ги виждам тук-там по банкети и мисии, ама друго е с теб да се видим. За сега толкоз. Твой в степта:

Волф.”

Волф бе един от учениците на бай Гошо в странство. Ръководеше една световна експедиция по разкриване на змейски яйца в Америка, където се знаеше, че Червеният звяр имал гнездо. Някой учени смятаха, че Змеят мъти на Изток, или в Рим, но Баето бе пратил експедиция на северозапад, понеже беше чул, че земята е кръгла и се върти, и със селската си хитрост на змееборец допускаше гнезденето и през океана. Той отпусна специална стипендия и направи фондация “Пир”, от която също капеше нещо и за него.

Баето остави листа, но нещо не беше спокоен. Без да иска, той го обърна и прочете следното, написано с виолетово мастило и с друг почерк:

- “Хем, да си спомниш сметката ми, че то за празника май на вода и хляб ще трябва да караме в тази американска пустиня. От неделя не съм слагал нищо в уста. Няма и какво да облека – гол и бос скитам. Смеят ми се в казиното. Нашите чорбаджии тука вълци се оказаха. Секи гледа банката си, никой не гледа общото благо в борбата против Червения змей! Нейсе – историята един ден ще ги справедливо осъди и ще ни вдигне заслужен паметник! Ние тук готвим хорото, като се развие листето. Мацето шие знамена и престилки, но и за конци трябва пара, бей... Тук всичко скъпо. И за бои прати.

Същий.”

“Храни куче, да те смае!” – мислеше си Гошо. Последното писмо го бе писал лесничея, който бе дал прозвището Рошо на Бай Гошо, понеже имаше само два косъма на главата си и ходеше рошав. Баето побеля от яд, потропваше с копита под бароковото бюро от махагон и патагонски лешник и почесваше двата косъма, които от нерви така го засърбяха, сякаш му никнеха рога. Той разрови купчината с писма и измъкна най-долното, което имаше следното съдържание:

“Папа! Земни привети от цялото спортно братсво “Вятър и мъгла”. Времето престана да работи за нас. Очаквай абдикиране по пладне. Уреди визи. Сбогом! Рибата прати до бай Орльо от Горно Кукуригово. Без повече: Таласъмоглу, Бардаково.”

“Ето го и свършекът на света!” – свлече се като труп бай Гошо. Докато непознати досега печални мисли разпъваха малкото му мозък, чу, че в кабинета нахълта слугата му, Хамелеона.

Хамелеонът сам държеше да го наричат “слуга”, защото титлата му била наследство от Адамово време: пра-прабаба му слугувала на Змея още в Градината, прадядо му бил слега на Пророка, а той слугуваше на Бае Георги, змеебореца. Хамелеонът бе иконописец в двора на баето, който му бе дал голям простор за вапцане и сам се подлагаше с пози с цел да овековечи ликовете си с или без коронка, за поколенията и църквите в държавата и света. Някой път пращаше двойници да седят с часове при иконописеца, но последният не разбираше, че не вапца по оригинала, защото не виждаше по-далеко от носа си.

- Донеси ми последния брой на “Алигатор” и на “Обьязянная жизнь” – нареди Гошо с груб глас, защото Хамелеонът никога не чукаше, преди да нахълта, понеже имаше шефа си за брат по кожа.

- Днес пощата не дойде. Страхуват се, че змейска зараза се е разпространила и в нашия двор.

- Донеси ми стари броеве – непреклонно заповяда баето.

- Конфискувани са – спокойно заяви слугата.

- От кого, от тебе ли? – иронично попито величието.

- От тебе – безцеремонно излъга Хамелеонът.

- Нареди на Джони да дойде при мене с доклада за “Разстройството”.

Джони следваше в Токио, но си бе дошъл да ползува богатия опит на страната си за научната си кариера. Пишеше дисертация на тема “Разстройство на икономиката и нарушаване на екологията в световен мащаб”. Когато Джони влезе, бае Гошо не дочака поздрав и директно стреля в целта:

- Момче, що е разстройство и има ли то почва у нас?

- Има, бае, как да няма.... Че то, дето се казва, нашата почва е родината му, люлката, дето се казва... Къде не сме първи, та да не сме първи и в разстройството!

Джони имаше право. В този момент се почука. Три пъти кратко, последвано от три дращения по кожата на тапицираната врата.

- Това е Пумпалът – разтревожи се бай Гошо. - Мини, Джоне, през оная врата, да не се заварите. Той не знае, че си си дошъл.

След като Джони изчезна в една от страничните врати, които само опитните очи на пазителите на реда можеха да различат по дългата стена, в кабинета полази един мазен представител на бонвивана на столицата, който се кланяше на поразия.

- Бае Гошо, жив и здрав! Как върви царуването? Има ли съзаклятия?

Пумпалът беше незаконен син на един от пойните другари на Рошо от младите години на борбата със звяра в Тилилейските гори. Усвоил шумкарските пойни навици на баща си, Пумпалът се занимаваше с търгувия на прашки и емфие. Наскоро Рошо едвам го измъкна от една акийска тъмница, където трябваше да се докаже, че Пумпалът има брат-близнак, който е извършил позорното деяние и в момент на угризения е посегнал на живота си, та вече не е между живите.

- Здравей, бе, Пумпал. Увря ли ти кратуната?

- Увря, бае.

- Къде е наш Грую? – заразпитва Гошо.

- Тъгува в себе си на Занзибарските острови.

- Бре, че защо бе? – разтревожи се Бай Гошо. Грую му беше любимец, галеник, някой казваха – дори най-близък роднина. Беше другар на Пумпала и действуваха в един район.

- Гаджето му паднало от един прозорец, без да ще.

- Ами сега? – опули се Гошо.

- Не бой се, бае. Работата заспа. Замаза се.

- Дано – беше всичкото, което змееборецът добави и разговорът продължи в друга насока.

- Чувам, бае Гошо, че някои почнали да мътят водите и мислели да правят бунт.

- Няма страшно, Пумпал. Всичко върви по моите ноти. Стратегия! Не ги разбираш ти тия работи. Я кажи, по-добре, как вървят акациите? Беше ли в Казиното? Топло ли е в чужбината?

- За топлото – топло е. Но нали знаеш – в казино да влезеш, не можеш само със желъдите от емфието, ами трябва и от житцето – зрънца трябват, зрънца, за акациите...

- Че колко торби ти трябват, бе, мискинино? На тейка ти всеки ден провождам – чудят се вече хората, одумват ни – питат: абе, вие калко казарми храните, та толкоз запаси изписвате?

- Такава е конюнктурата, бае, високи са цените в Монте Карлово. Та затова наминах, викам си, нали бели пари за черни дни правим? Змея гоним!

- Гоните Михаля! За последен път подписвам този месец – изсумтя Гошо и подписа с кръстче един чек с особена европейска мостра.

– И хем, умната. Да не ми кажеш утре пак, че си загубил? Чувам, че нещо май на самостоятелност се мъчиш да играеш и свои акации садиш, на чуждо име? Мочкаш ми нещо, мочкаш...

- Няма такова нещо, свети! Знаеш, врагът не спи! Мъчи се недоверие да посее между нас!

- Ще я видим ние тая работа. Хайде, да те няма. Речи на инженер Златков да влезе.

Инж. Златков беше от цалско потекло – т.е. от село Царски колиби, Болярска околия. Можеше да чертае равнобедрен триъгълник, да превръща панагюрско желязо в шотландска тенекия, да плува кучешката с пояс в световните морета и океани, да язди расови кобили и да преписва истории, без да му мига окото. Правеше го с екипи, защото имаше силно развито чувство за колективизъм, дори когато за някой неща другите мъжкари предпочитаха интимно усамотение на четири очи и крака.

- Ето ме и мене – провикна се театрално и с фалцет инженерът, за когото става дума.

- За вълка говорим, пък той – в кошарата! – зарадва се Рошко.

- Като спомена кошарата – нося ти статистиките от последното преброяване. Овците – малко. Какво да правим? Няма кого да доим.

- Не питай старо, а патило. – окашля се Св. Гошо и натисна едно копче изпод чекмеджето на бюрото си.

- Викаш ли ме, свети бае? – в същия миг отвори вратата едно ниско дебело човече, червендалесто, мустакато,насила запъхтяно, уж че бързало, с алпийска шапчица с перце на главата. Агата също беше змееубиец, затова с Гошо бяха като кучето и котката – непрекъснато се гонеха и си душеха под опашките, но не се мразеха, защото бяха от едно котило, но единият бе по-окосмен от другия.

- Сваляй си капата поне докато си в двореца, бе, ага! – изрева баето. – Вече знаеш за кокво те викам – няма да губа време в обаснения. Ти и така по цял ден душиш около портото. Носиш ли прашката за Змея?

- Задържал я някакъв катил на границата – излъга агата, а всъщност я беше взел за себе си, да мери пауни в имението си, зестра от един паша в родното му село, още от османизацията.

- Ти, ага, си врял и кипял в народните ни работи. Знам да държиш архива на пророците. Кажи ми, какво казва ходжата, колко овци и колко кози има в царството ми?

- Бае, по последно виждане на негово светейшество, стадата са се смесили, но все още може да се познае, ако не по рогата, то поне по руната, че овците са повече.

- Бре, ага! Ходи ли при Касандра?

- От там ида. Рече да ти нося хабер. Баба видяла в транс, как козите имали голям мерак да станат овци, пък овците и без това половината са пръчове. Така ще имаме едно ставо от кози с овчи кожи.

- Процесът да се реализира. Без клониране – заповяда свети Георги.- Доведи овчарите!

- Чакат пред портата – изпружи се агата.

В този момент вратата се отвори и в кабинета нахълтаха цял полк съмнителни личности с кръвнишки погледи, брадясали, немити, половината с черни капи, другата – с бели. Общото между тях бе, че под одеждите на всички особи личаха ками и пищови от най-модерно белгийско леене.

- Разреши ни да останем, свети – изреваха в хор мъжагите и изпънаха тела.

- Че останете, като сте дошли. Казвайте сега, мирни ли са стадата?

- Всичко е наред. Чакаме само знак. От занданите ще получим момците ден преди акцията. Те ще осигурят тишина по селата. Шият се вече униформите им. Леят се куршуми, знамената са готови, само баретите не знаем какъв цвят да имат – пембе или тюркоаз? “Орел” прие поръчката. Датата ще спазим по традиция – а театрото ще бъде по сценарий от 882-ра.

- Да бъде! - рекоха всички и седнаха да разпределят окръзите.

Именуваха ги на мъртви души или на живи трупове. След като тайното събрание свърши, си размениха дрехите и капите, защото конспирацията го изискваше и всеки се запъти към района на другия. В акцията трябваше да участвуват и братски работници, които щяха да отразяват събитието, преоблечени като пътуващи търговци на маково семе и бръшлян. Танковете също трябваше да дойдат, за по-голям ефект.

- На добър час, момци! Родината сега цяла нази гледа! Да докажем, че сме давали, даваме и пак ще даваме пример на света! – провикна се за сбогом Св. Георги.

- “Не щеме райско царство, не щеме ний трохи, а земно господарство, мадами и коли! А след бурята ще бъдем пак със тебе, Родино, защото се обичаме, и трябват ни пари” – запяха химна си съзаклятниците, закимаха утвърдително един на друг, размениха си лозинки, пароли, братски целувки, направиха знака на бурбоните, подпечатаха протокол с печата “недоносено дете”, поляха клетвата до живот с вино от 1873 г. и си отидоха, кой откъдето е дъшъл, за да дойдат отново... и до сега...

- Ние пак сме тук!

Ние не се съмняваме. Бог да ни е на помощ. Срещу звяра!