Мокра е земята. Влажно
диша черното небе.
Пожълтяла е тревата.
Вятър тъжно я зове.

Като изповед проблясва
слънцето през облак сив.
Из ведро се сипят листи,
гонени от порив див.

Вик далечен,
може би на чайка,
ни предупреждава,
че е есен – мащеха
на красотата жарка.

Лятото зад нас остана
с многогласната си песен.

Есен монотонна е.
Студена, тъжна есен !