«Бележка»

Прекарах нощта
с една скална лястовица,
а на разсъмване,
докато тя още спеше,
й оставих бележка:

- Благодаря ти! Беше много красиво!

«Въпрос»

Подтискам болката,
желанието остава.
Възспирам вятъра,
милувката остава.

Изгарям чувствата,
а вещите остават.

Омразата убивам,
а Любовта…?

«Концерт за болка, хашиш и Флойд»

На един приятел,
ама не онзи…

В сърцето на града един самотник
се е проснал на паважа и мечтае
за обич и нещо по-недостижимо…

Кръчмите затварят вече.
Студентският бохем със стъклен поглед
държи в ръка стара снимка,
направена в момент на автостоп.

През това време
безлюбовният чужд град
поема своя всекидневен път
по магистралата на сивотата,
като раздрънкан див камион,
на розови цветя боядисван някога…

Самотникът опиянен
от рошавото слънце
гуреливо се протяга,
отпива нещо от вътрешния джоб
и продължава да мечтае
за лято и археология…

Безцелно скитане в индустриална зона
и съзерцание на минаретата.
Присядане край цигански огньове
и глух разговор с ракиени бараби…
Сиво слънце и жълта трева…
Винен въздух и пъпчива тъга…

Писма до Африка са папагалите във клетката

Писма, завинаги отворени.
Оплезени афиши за събития,
за срещи и планувани мечти…

«Крайградски октомври»

Тишината край града
на магистралата
спи есента
под листата
и само някаква кола
завихря пъстър хаос
в тишината

На паркинга
едно дете
погледна тъжно
оранжевия залез
и тихо почна
да старее…
07.10.1993

«Есенно стихотворение»

Есенната коса
на моята любима
е разпиляна върху леглото.

Отпечатък от устни
върху чаршафите
Празна стая…
Само легло…
Есен.
Проникване.
Обич.

Засипана е със листа
пътеката зад мен.
Безпътица.
Врата.
Легло.
Коса.
Камина…

«Скитник»

Когато видиш скитник в подлеза,
протегнал длан
окъсан и пиян,
купи му вино, хляб
и после спри да го изслушаш -

На него вятърът му е приятел,
а вятърът е мъдър повече
от вино, хляб, или пари…

Когато видиш скитник в подлеза,
подай му спукана китара,
седни до него
и си запали…

А после забрави
останалия свят…

И никога недей забравя,
когато се събудиш сред града,
че има скитници във подлеза…

«Силует»

В един ъгъл,
зад паяжината и лекетата
на моето минало,
съзирам силуета на един приятел…

В този миг
всички огледала
сънища
и телефони
губят значение.

Здравей,приятелю!

«Глупости»

Да постоим до огъня на някой скитник,
пиян от самота и безнадеждност.
Да поговорим с неговата същност,
която никак не е зла.
Да се прегърнем после
и да тръгнем
по нощния окъпан булевард -
към изгрева,или към залеза-
нали не се е съмнало,
така че всъщност -
все едно!

Да вземем устната хармоника
на нашето усамотяване,
да бъдем с весели oчи-
не е чак толкова трудно!
Да попътуваме безцелно -нека!
И после нека нищо нямаме предвид!

Спомням си за едно мое стихотворение,
в което се говореше
за истини, стойности
и други глупости…

март '95

«Едно тяло»

Когато се любим
всеки път
по малко умирам
и всеки път
по малко се раждам…

Когато се осъзная,
разбирам покрусен,
че моето тяло
не ми е достатъчно…

Аз всеки път се раждам отново
и всеки път умирам -
колко е недостатъчно моето тяло,-
неспособно за нищо друго,
освен за теб…
«Начало
Обичам да съзерцавам
края на трагедиите,
а след това -
да поглъщам началото.

Оставам с надеждата,
че краят е ново начало…

И понеже не исках да съм гракащ глупак,
празнодумен и кух, като бъчва, -
смачках изписаните листа
и те се превърнаха в птици…

Червени, черни и огнени птици.
И ноти - струнни суеверия.

А аз самият просто замълчах,
но не от вина,
а от обич,
изгонвайки поезията
от сърцето си…

…и поезията си отиде
сама и засрамена…

«Шизофренично стихотворение»

Ревнувам те от водата,
когато се къпеш.
Ревнувам те от студа,
когато трепериш.
Ревнувам те от въздуха,
когато дишаш.
Ревнувам те от вятъра,
когато се рееш.
Ревнувам те от себе си,
когато се любим…

«Бавният влак от годишни вагони»

Един влак минава в съня ми
и аз те хващам за ръката,
и бързаме за да го хванем…

Бавният влак от годишни вагони
ще мине и през нашите глави.

Нека да сме заедно!

«За хора без пушки»

Седим със тебе, съзерцаващи
тихите пролетни облаци
и се опитваме да проумеем
това синкаво мълчание…

Седим и се обичаме,
а птиците минават възмутено
покрай нас:
-Небето,викат,
май е частна собственост!

После някой внезапно стреля
Не го видяхме,
облаците почерняха…
А ние двамата, като прашинки,
поехме по вятъра -
натам,
където е само
за хора без пушки…
«Стихотворение за времето»

Понякога ми се приисква
да ти прошепна на ухото
най-хубавите думи в залеза…

Да се погледнем,
да подадем ръце на вятъра
и после да се завъртим…
Косите ни да се сплетат на възел,
усмивката ти да се слее с Вечността
и всичко това да е реално -
като болка.

Пожелавам си поне за миг
да си безсмъртна,
а аз да бъда Времето.

«Луна и джаз»

На един джазмен

Луна,
приличаща на мъдра
и спокойна ябълка…
Никаква враждебност.
Тишина…

Джаз -
студен като бира
и тайнствен, като нощта…

Луна и джаз,
и аз вървя направо
през загубеняшката реалност,
тъпчейки разума си доколкото мога.

Вървя към теб,
защото искам да посвирим заедно…

[Назад] [Начало] [Напред]