Щастливи сме през есента!

Закичваме косите си с листа
и те блестят като oчи
около огъня…

Танцуваме около мъртвите цветя,
а кожените гривни се уплитат
все повече
във невъзможния си хаос…

Щастливи сме през есента
и нощем,
когато пред лицето жълто
на луната,
се гоним с прилепите
и се кискаме…

Щастливи сме през есента…

«Приспивно стихотворение»

Говорим тихо
и думите като бенгалски огньове
остават да искрят във мрака
закратко,
след като потънем
в загадъчните кожени яки
на своето мълчание.

Говорим,спираме и после пак -
отпиваме от чашите,
препълнени с илюзии.

Когато стреснато погледнем
към гузната усмивка на часовника,
намачкваме цигарените мушмули
и с пясъчните шепи на съня
поемаме към синквата баня…

«Истински мъже»

«Ние не вярваме вече в глупостите за свобода»
Един друг приятел

Ние на нищо не вярваме -
дори на себе си…
Не разчитаме на никого -
дори на себе си…
Не плачем,не хълцаме -
Ние сме истински мъже!

«Гълъби»

Един ден
мълчанието ще ме убие
тук
сред военните оркестрови простащини…
Аз
ще падна на колене
и ще се превърна в гълъби…

«Косата ми»

Тръгвам по брега на изток -
 гол и с раница.

Косата ми е знаме.

Зад мене
вятърът си играе,
приседнал в пясъка,
като малко русо хлапе,
което засипва
стъпките на миналото…

Покажи ми пътя, Коса!
Отведи ме от тук!

«Конкурс за гладни гугутки»

На този неизвестен, който пишеше
по стените всякакви небивалици
с черен маркер…

Скитайки в празнотата на планинския следобед,
наметнат с палячовските си дрехи,
аз търсех една клисура,
за която бях чувал
от един приятел…

Там камъните
се вдигат и сеят семената
на своите сенки
върху смълчаните вирове…

Цигулковите си сълзи
аз бях прибрал в калъф,
защото нямах време
да се самосъжалявам…

Видях тогава
зад ръб на зле съшита
скална дреха
призрак.

Кривоглед, вехт и прашен -
кентавър някакъв,
мърморещ в лятото…
Той ябълка ми даде
и заедно помълчахме,
а после
прошепна тихо мъдра дума,
за която никога не бих се сетил
и аз побягнах по надолнището,
чупейки нокти в острите камъни…

На другия ден
отново ме изпълни
онова усещане за счупените нокти
и пак обикалях,
и празнодумствах,
и търсех старите си приятели,-
изстинали огнища по поляните…

Изсъхнали реки…
Докато правех всичко това
един ден
осъзнах,че съм вече на 33…

«Моите спомени»

В тихата кръчма
моите спомени
са седнали на по бира…
Зазорява се.

«Едно мое писмо от казармата»

1. Да седим заедно с китарите на коленете си,
да ги прегръщаме и да отпиваме
на малки глътки мъката и чая…

Да гледаме абитуриентски снимки
във стайния сумрачен полумесец,
да гълтаме сълзите си без звук и да

oчакваме,
oчакваме
oчакваме -

оръдията и бомбите
да станат на райета,-
да се размият в сутрешния въздух
и ние пак да бъдем птици

и голи духове във костеливи джинси…

Да бъдем по-самотни от нощта
и тъжни,
и неоноворекламни…

2. Вечерни дългокраки ветрове
над градските тротоари обикалят,
преглъщащи от глад витрини
и множество въпроси на русалки…
Въпрос за нас и за морето…

«Хоризонта»

На хоризонта
в края на правия път
виждам две фигури -
момче и момиче,
в абсурдния пейзаж на пламналите макове,
побягнали по осевата линия,
хванати за ръце,
щастливи…

А след тях,
сякаш малки есенни шеги
по земята се пилеят
листа от бележник,
изписани със сто хиляди
стихотворения…

«Мечта»

С плахи птичешки oчи
ме поглеждаш и литваш
над смълчаните пепелници
и свещите,
напъхани в бутилки, слдострастно.

Мълчанието като круша
увисва абажурено
в пространството
около нас.

И се гоним,
и се смеем,
и се събличаме,-
голи и естествени…

После спирам,
защото трябва
да се събудя
за работа…

«Размисли на чашка»

1. Очите ми са залепени
върху прозореца
и посклона на моите ириси
се гонят слънчеви зайчета…

Пясък в шепите.
Промушва се през пръстите ми,
като актьор пред завесата,
спусната някога…

Отражения се гонят
в кехлибарената чаша.
Съчувствено луната
протяга лъчиста ръка…

Път…

2. Хоризонтът е сфера,
изпълнена със тишина,
като изрисуван балон,
или дъвка,
разплескана върху щастливата усмивка на дете…

3. Следобедна градина.Лято.
Игрище,скитници и прах…
И безпарично си свирукам някъде,
съзерцавайки отпечатък
от детски крак…

4. Моята раница прилича
на размислил се охлюв -
стремеж за вечен път,
дори без цел и удивителни…

5.Вървя под ръка със брадата си
и плахо поглеждам залеза
и пясъчния часовник
в старата каюта на моето минало…

Изваждам от джоба си черен фулмастер
и правя кръст
върху картината с каютата.

Остава да свети само огъна
на брега…

«Стихотворение за пясъка»

Пясъкът пази
в своята пазва
стъпките на птици и жени -
отдавна забравени от мен…

И миди.

Зарових в него счупената си китара.
Зарових въглените на едно огнище.

Седях на пясъка
и някак си ми беше глупаво…

Гледах морето.
Нямаше чайки,
нямаше деца,
дори светулки нямаше…

Естествено е да се чувствам глупаво…

«Стихотворение за дъжда»

Дъждът измива всички спомени,
а в главата ми поникват мисли,
подобно гъби на надежда.

И ставам все по-мокър, по-реален.
Блещукат моите мечти.

А после като нощна пеперуда
заспивам тихо в маковия цвят,
пораснал във балконската саксия…

«Стихотворение за малката кибритопродавачка»

Един пребит човек
лежеше на площада.
Протягаше ръцете си
нагоре…

Черни цветя,
потънали в кишата.
Хората го отминаваха безучастно.

Всеки предпочита да помогне
на руса,
андерсенова
кибритопродавачка…

«Жълтата шума»

Затрупан съм от бирени прозрения,
подобно есенни листа
и малко ми е тъжно -нищо!

Доскоро си подсвирквах
из вечерния град
с два билета за кино
в джоба.

Сега съм затрупан от шумата.
Запалете я,моля Ви!

«Стихотворение за един моряк»

Един стар моряк
разказваше история
през август…

Освен вълните и гласа му
аз чувах ненормални славеи,
на мъртви ружи шепота
и виковете на приятели,
оплискали с кръвта си
безсмислени стени…

Аз слушах с отворена уста
китарите и флейтите,
и глъчката наоколо…

Брадат светец,
обсипан със татуировки
и съзвездия…

Когато морякът замълча,
аз тръгнах бавно по пристанището
на лов за самота и безнадеждност…

«Стихотворение за малкия триъгълник»

Главата ми е планетата
на празнодумството,
но имам чувството,че мога
все по-често
да решавам всичко с показалец.

Възможно е да се отричам
и да пристъпвам срещу себе си.
Възможно е и автографи да раздавам
и да позирам глупаво пред фотоапаратите…

Вместо това честно казано
предпочитам да се свия
в нежната извивка
на твойта горна устна
и да прегърна с поглед русото море
на онзи мъничък триъгълник,
със който ти ме правиш толкова горд.

«Как си лежах в тревата»

Буболечките завират
розови муцуни във цветята.
Някъде полъхва на светкавици и дъжд.

Аз лежа върху тревата в градината
и гледам призрачното бяло облаче,
което се превръща бавно
в динозавър…

«Градът в неделя»

Безсмислен площад.
Над него - смеещи се градски ангели,
моряци, духове на скитници…

В средата - шадраван,
като огромна чаша с алкохол.
Във теменужената юнска утрин
като прозявки се отварят капандурите
за да изхрачат подранили стопаджии
и главоболието от понеделника дотук…

На гарата
в oчакване са само птиците,
накацали по пустите перони.
Бръшлянът, като множество ръце
обхванал всички стари къщи и настръхнал,
мокър и протегнат…

Витрините оглеждат мълчаливо
наляво и надясно за да пресекат,
а аз се хвърлям в езерото на съня си
заспивам вече, сутринта…

«Пътуване по време на майски дъжд»

Хазартният ритъм на влака
мирише на спирт и на потни коне.
Хипопотамовите локви в коридора
разглеждат гарите с брадясали лица…

Някой си пуши,
друг прави секс,
а по вратите е написано:

«НЕ ГАЗЕТЕ ТРЕВАТА!»

Слънцето е есенен скитник.

Псуващ поп в златисто расо…
Септември.